Въпреки продължаващите с векове твърдения за наблюдения, нито едно чудовище от Лох Нес или гигантска морска змия не са били откривани. През ХVІІ век обаче се е появил екземпляр от същество с дълга шия. С него вероятно щеше да се обясни произходът на легендите за водния звяр, ако не е било изгубено безследно, съобщава статия в "Ню сайънтист".

В края на ХVІІ век ботаникът Ниемая Грю публикувал каталог на странните образци, съхранявани от Кралското общество в Лондон. Книгата, озаглавена Musaeum regalis societatis, съдържа първото научно описание на кожа от необикновен тюлен. Там пише: "Това, в което се вижда основна разлика, е дължината на врата, тъй като разстоянието от върха на носа до предните крака е еднакво по мярка на това от предните крака до края на опашката." Това контрастира с много по-малката дължина на врата на познатите видове морски тюлени. През 1751 година Грю е цитиран от Джеймс Пръсънс в журнала на Кралското общество "Philosophical Transactions". Описанието му е включено в списъка на известните видове.

Оттогава никой не е виждал кожата и не са намирани други образци. Възможно ли е наистина да съществуват дълговратести тюлени? Идеята е натрапчива, но вече е препратена в областта на криптозоологията, която се занимава с търсене на полумитични видове. Криптозоолозите отстояват становището, че много легендарни животни са съществували наистина и дават за пример гигантската сепия и кралския гепард.

Сред най-издържливите митове са тези за морската змия. Чудовището от Лох Нес е пример, "заключен" от сушата, но повечето свидетелства са от морето. Популярно обяснение е, че наблюдаваните същества всъщност са плезиозаври - морски влечуги с дълга шия, смятани за измрели преди 65 милиона години. Идеята не издържа на научна критика. Първо, тези същества не са могли да държат шията си изправена като лебедите - поза, характерна за Неси. Второ, докато повечето преоткрити и смятани за отдавна изчезнали същества, като латимерията, са се крили в морските и океанските дълбини, изглежда направо невероятно плезиозаврите да отсъстват във фосилните находки за цели 65 милиона години, ако през това време са продължили да съществуват.

През 1892 г. холандският зоолог Антъни Корнелис Оуедманс настоявал в своята книга "Великата морска змия", че чудовищата всъщност са дълговратести тюлени. Идеята била посрещната хладно, но била възкресена през 1968 г. от Бърнард Хювелманс в книгата "Същността на морските змии".

Въпреки че съществуването на дълговратестия тюлен остава в най-добрия случай спекулативно твърдение, има и някои косвени признаци в негова полза. През 2009 година лондонският специалист Майкъл Уудли и негови колеги пресметнаха, че трябва да има около 15 неоткрити вида от групата на перконогите, в която спадат тюлените и моржовете. Ученият подчерта, че нишата на растителноядните животни с дълга шия, освободена от плезиозаврите, не е заета от никое съвременно животно. Фосили от тюлена Acrophoca от миоцена пък показват, че той е имал пропорционално по-дълга шия от днешните тюлени, на които е вероятен прародител.

От 1953 година не е откриван нов вид перконоги, така че ако се открие такъв, ще е наистина значимо събитие. Липсата на потвърдени свидетелства може би говори, че вероятният нов вид не се нуждае от често излизане на повърхността на водата за дишане или чифтосване, както при останалите тюлени. Разбира се, той може и въобще да не съществува. Ако все пак се намери кожата, описана от Грю, криптозоолозите ще бъдат възхитени.