На 28 август 1944 година регентите на Царство България – княз Кирил, Богдан Филов и генерал Никола Михов – получават телеграма от Адолф Хитлер, тогава лидер на нацистка Германия. Тя е отговор на една по-раншна телеграма, от 25 август, в която България настоява германските войски да напуснат страната и предупреждава, че в противен случай те ще бъдат разоръжени.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

В телеграмата Хитлер пише: “Мерките, които е готово да предприеме сегашното българско правителство, ще предадат страната на болшевизма и тя ще бъде тласната в пропастта. Националната интелигенция като бъдеще на вашия народ ще бъде изтребена така, както и в другите страни и царското семейство няма да бъде спасено, а унищожено.”

Хитлер не познава само за царското семейство, при това частично: малолетният цар Симеон заедно с майка си и сестра си е “само изгонен” от България, но болшевиките убиват чичо му – брата на цар Борис ІІІ - княз Кирил. Заедно с княз Кирил на 1 февруари 1945 година са разстреляни и другите двама регенти, както и 22 министри от правителствата в периода 1941 – 1944 година, 67 депутати, 47 генерали и офицери, 8 царски съветници.

Смъртните присъди са произнесени от т.нар. Народен съд на 1 февруари и са изпълнени същата нощ.

Т.нар. Народен съд действа от 19 декември 1944 година до 2 април 1945-а. За това време са арестувани над 28 000 души, срещу близо 11 000 са повдигнати обвинения, издадени са около 10 000 присъди, в това число 2680 смъртни, множество на доживотен затвор. По правило почти всички присъди са съпроводени с конфискация на цялото имущество на осъдените и интерниране на семействата им.

Заедно с това в първите дни след комунистическия преврат и след това са избити без съд и присъда десетки хиляди, по правило интелигентни и грамотни българи. Част от убийствата са “узаконени” от “Народния съд”, за другите няма дори и такава санкция.

Това е огромен за мащабите на малка България червен терор с ясна стратегическа цел: физическо унищожаване на всички потенциални противници на болшевишкия режим и сплашване на всички останали. Нацията е обезкръвена, уплашена, смазана като при чуждо нашествие.

С днешна дата това ужасяващо и жестоко кръвопролитие е изцяло неоправдано. При това е важно да се каже, че политиката, която България е водила в годините на Втората световна война, е до голяма степен функция на нейната слабост и международна зависимост. Въпреки това управляващите в този период, включително починалият през 1943 година цар Борис, включително министър-председателите Кьосеиванов, Филов, Добри Божилов, Иван Багрянов, успяват да задържат България извън войната – до 9 септември 1944 година нито един български войник не воюва по фронтовете, връщат обратно в Отечеството без война Южна Добруджа, която България задържа след войната, и пак без война присъединяват Македония и Беломорска Тракия (загубени след войната).

Никакви заслуги обаче не са признати от комунистите. Например дори спасителят на българските евреи Димитър Пешев, който днес ни умива очите пред света, е осъден на 15 години строг тъмничен затвор и умира в нищета.

По предложение на президентите Желю Желев и Петър Стоянов 1 февруари вече е официално обявен за Ден на почит към жертвите на комунистическия режим. По-голямата част от българите разбират и осъждат тази нечовешка жестокост, но националното помирение няма да е възможно, ако идейните (а често и биологичните) наследници на извършителите – комунистите, сега нарицаеми социалисти – не признаят греховете и не поискат прошка.

Обаче те мълчат. 67 години вече.