125 години след Съединението на Източна Румелия с Княжество България политиците и историците вадят, както и всяка година, една банална поука, изписана върху фасадата на Народното събрание – Съединението прави силата. И се позовават на Съединението отпреди 125 години, за да докажат правотата си.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

Който е чел малко от малко историята, знае, че Съединението първоначално се подема като кауза от т.нар. Народна партия, оглавявана от представители на Гешовия род в Пловдив. Чрез лозунга за Съединението гешовистите успяват да се върнат на власт в Източна Румелия през 1884 година, след като преди това т.нар. казионна партия, водена от “емигриралия” от България (преди това и министър-председател) Петко Каравелов, е успяла да вземе за малко властта.

През 1884 година гешовистите развяват байрака на Съединението и под него убедително печелят изборите в автономната област. Веднага след тази бляскава победа обаче те заявяват, че на Съединението още не му е дошло времето и че трябва да се чака. Поради тази причина те биват наречени лъжесъединисти и сред народа тръгва глух ропот срещу измамата.

Фатално за властта на Гешовци се оказва уволнението на Захари Стоянов, тогава на служба като съдебен следовател. Симеон Радев в “Строителите на съвременна България” описва случката и това, че на Захари Стоянов се предлага сделка, която той отказва и започва да издава вестник “Борба”. Вестникът се оказва главен катализатор на Съединението и подготвя нещата за акта на 6 септември, когато двете части на българската държава се обединяват.

“В ред статии под общия наслов "Трябва ли да съществува Източна Румелия?" Захари излагаше икономическите и национални вреди от съществуването на Автономната област, на която той признаваше иронически само едно преимущество: да доставлява високи заплати на тъй наречените "симпатични", име, под което опозицията разбираше Гешовците. Агитацията на “Борба” - не толкова със своите сериозни политически аргументи, колкото с неотразимата своя ирония и със силния акцент на вдъхновението си - създаде в провинцията една много възбудена атмосфера. Престижът на властта падна неимоверно. По улиците се издигаха всеки ден викове: "Долу Румелия!", пише Симеон Радев в “Строителите”.

Съединисткото движение не е само национална кауза. То е и политическа борба, понеже е насочено срещу статуквото – както вътре в Източна Румелия, така и срещу установения от Берлинския конгрес ред в Европа. Увенчава се с успех, понеже една част от българите – голяма част – не приема аргументите, които почти винаги са излизали на преден план, когато ние като нация се захващаме с някое дело: не му е сега времето, да почакаме малко, да видим откъде духа вятърът.

А истината е, че за България вятърът редовно си е насрещен и ако не правим нищо, ни отдухва. Както често се е случвало.

Ако през 1885 година българите в Източна Румелия се бяха подвели под лозунга на Гешовци “не му е сега времето”, Съединението на България можеше да бъде отложено с десетина-двайсет години – например до Балканската война, и тогава Пловдив можеше да се казва Филипополис, също както днес например Кукуш, изгорен от гърците през Междусъюзническата война, се казва Килкис, или пък както Дедеагач се казва Александруполис.

В по-ново време аналогично на поведението на Гешовци преди 125 години е това на българските комунисти.

След преврата на 10 ноември 1989 година те спечелиха първите свободни избори с обещание за свобода, демокрация и европейски перспективи, но след това здраво прегърнаха лозунга “Не му е сега времето”. Не му е сега времето за НАТО, не му е сега времето за Европейския съюз, ще стане, ама друг път и така нататък комунистическо-ориенталски мурафети.

За разлика от българите преди 100 години, съвременните българи се уловиха и страната загуби почти цяло десетилетие, преди да предприеме реални стъпки за приобщаване към демократичния свят.

В резултат мафията, Държавна сигурност и комунистите пуснаха яки корени и сега не можеш с топ да ги разбиеш.

А държавата крета на опашката на Европа, за разлика отпреди 125 години.