„Макбет” е различен режисьорски прочит на Теди Москов на една от най-популярните Шекспирови творби. Предпремиерата е на 21 януари, а самата премиера е на следващия ден. По този повод той бе гост в предаването „Под лупа” на ТВ „Европа”, където каза, че иска „публиката да открие колко са добри артистите и също така да открие някакви нещица от Шекспир, пропуснати просто като сентенции, които поради тълкуването на персонажи и сюжети минават незабелязано”. За себе си като режисьор той казва, че не обмисля предварително концепцията на работата. „Аз отивам на репетиции и тогава започвам да мисля. Ако отида подготвен, ще ми е скучно”, казва той.

ИНТЕРВЮ НА ГАНИЕЛА АНГЕЛОВА

 

 

- Разкажи ни за твоя нов проект.

- Аз го изписвам “ McBeth”, като заведение за бърза храна и ще бъде лесно смилаемо, с познати аромати, не много скъпо и няма да отнеме много време.

- Говориш в този спектакъл за евтиния вкус на българина.

 

- Не на българина. За евтиния вкус на века ни. Защото всичко се прави по рецепти. Вече правят колите така, че да не можеш да й смениш част, трябва да й купуваш нова, филмите се правят по рецепти, написани преди 100 години от няколко умни хора, театърът също, разговорите... ние сме в някакво заведение за бързо живеене – така си мисля.

- Какво се случва във всичко това. Как ни влияе това време?

 

- Поръчваме си малки пържени нервности, ядове, после голямо вкусно бигспокойно меню и такива някакви неща. Всичко може да се съизмери с тази консумативност. Щастието се измерва в това, което можеш да пипнеш с ръка, видиш с око. Това, което можеш да видиш, дори не ти стига, но и трябва да е твое, да го заградиш с бодлива тел или да го прибереш в чекмеджето.

- Ти беше направил „Макбет” в Германия. Каква е разликата между този „Макбет” и онзи?

- Онова не беше „Макбет”, беше съчетание на „бит” и „бет”, пародия на „Макбит” и „Макбет”, като съчетах трагедията с нейната пародия. Това беше една съпоставка за хора, които по някакъв начин знаят сюжета. Аз мислих, че в Германия хората са запознати освен с „Бременските музиканти” и с други сюжети, но се оказа, че така имахме голям успех само сред студентската публика.

- В едно свое интервю казваш, че Шекспир не е познат на българската публика. Защо смяташ така?

- Аз няма да го направя познат, аз си правя свои финтифлюшки по него. Това е вече един изхабен с трактовки автор, той е гениален, защото е наложил най-големите световни архитипове в драматургията и ситуации, но няма как вече да изненадаме когото и да било с неговото тълкуване. Всичките варианти се изчерпаха. Комбинациите на различните тълкувания. Сега ме питат всякакви критички Макбет жертва ли е, злодей ли е. Това им викам – няма да ви казвам, ще видите. Премиерата на „Макбет” е в събота.

- Наистина ли всичко при теб се получава в процеса на работа?

- Не, не всичко. Всеки, който работи нещо, се получава в процес на работа. Дори ако знаеш как се правят пържоли, някой път може да ти загорят или да ги извадиш сурови – винаги има изненада в приготвянето.

- А трябва ли наистина в театъра всичко да бъде лесно смилаемо?

- Аз не казвам, че трябва, но аз не казвам, че ще е много лесно смилаемо „Макбет”, просто го поставям уж, че е лесно смилаемо, че всеки ще си види някакви неща, които биха го забавлявали.

- Какво искаш публиката да открие?

- Искам публиката да открие колко са добри артистите и също така да открие някакви нещица от Шекспир, пропуснати просто като сентенции, които поради тълкуването на персонажи и сюжети минават незабелязано.

- Колко време обмисляш „Макбет”, защото знам, че ти от много отдавна говориш за това?

- Аз по принцип не обмислям. Аз отивам на репетиции и тогава започвам да мисля. Ако отида подготвен, ще ми е скучно.

- Не казвай, че нямаш нищо написано, нахвърлян някакъв план.

- Не, нищо нямам измислено. Аз си измислям текста по време на репетиция с артистите, с които могат да се измислят неща. Другите, които могат да го запомнят, а тези, които не могат да го запомнят, другите им казват какво да кажат.

- Как работиш с артистите?

- Много съм избухлив и някой път ще ме бият. После осъзнавам какво съм направил.

- Всички актьори обаче говорят с голяма любов за теб.

- Не всички, но ми е все тая кой какво говори. Не мога да кажа сега. Обичам контакта с артистите, но той да не прекалява – да не ходим после да си пием и да се храним.

- Значи, да има някаква дистанция все пак.

- Трябва да има дистанция винаги.

- Суеверен ли си?

- Да, суеверен съм от малък. Забавлявах майка ми и баща ми, като нарекох семейството ни клуб на безпартийните фаталисти.

- А кое те натъжава, кое те прави щастлив?

- Няма да си казвам, защото това си е моя работа.

- Работата, свързано ли е с работата?

- По-скоро там се нервирам, ядосват ме неща, не толкова ме натъжават.

- А работохолик ли си?

- Невротик... по-скоро от нерви работя.

- Как ти идват тези идеи, за които говорят всички? Защото да седнеш и да ръководиш, без да имаш нещо написано, се иска много кураж и смелост?

- Аз така работя. Аз пък като съм подготвен, се страхувам. На мен силата ми е като не съм готов, тогава ми идва изненадващо и за мен самия. Аз първо го казвам, после разбирам какво съм казал. Но докога това ще работи, кои артисти ще издържат?

- А чувството за хумор откъде идва?

- Просто знам в каква посока ще импровизирам. Аз така снимах „Улицата” в БНТ. Нахвърлям си, когато съм в ресторанта, на салфетката идеите и отивах да снимам. Така съм създаден и не искам да се променям, не бива човек да бяга от себе си.

- А пътуването навътре в себе си, това не е ли най-трудното нещо?

- Все още нямам пътуване навътре в себе си, сънувам, но напоследък сънувам кошмари от ежедневието. Един-два пъти съм сънувал неща, които съм използвал после. Например, когато бях в Кьолн на гости, сънувах по време на един следобеден сън Лафазанов с половин лице и другата половина е на Мая. Така създадох серията за половин човек на улицата, която взе всички световни награди и по големи фестивали.

- В нашето студио си признавал, че ти липсва "Улицата".

- Не, не ми липсва "Улицата", липсва ми ентусиазмът, спонтанността, трупата, на този начин на работа, когато без особени пари всеки се хвърляше в нещо и идваше с голямо желание да го направи. Сега вече любовта е платена. Преди беше любов, сега е платена любов. Който предложи повече, там се отива.

- Кое най-много те дразни в обществото?

- Няма да казвам какво най-много ме дразни в обществото – тук ме дразни едно, там друго... ами това, че всички вървим към елементарното задоволяване.

- В едно твое интервю преди повече от 5-6 години каза, че мечтаеш да пътуваш до Хималаите, Тибет.

- Не, вече не мечтая за Хималаите и за Тибет, защото с единия крак трудно стъпвам.

- С какво са свързани мечтите ти?

- Това си е моя работа, аз не съм дошъл тука в църква да казвам.

- Твърде е лично, така ли?

- Да, твърде лично е.

- Какво се крие зад хумора и иронията в този спектакъл „Макбет”?

- Всеки си мисли, че прави едно, а то излиза друго. Искам да бъда свободен и независим.