В интервю за предаването „Под лупа” на ТВ „Европа” известният режисьор разказа по-подробно за предстоящата премиера на представлението „Нощна пеперуда”. Той каза, че от времето на първата си постановка до днес режисьорът Явор Гърдев се е променил значително, като днес той се интересува повече от драматургия. Известният режисьор се стреми, противно на очакваното, постановката „Нощна пеперуда” да има трагичен край, защото според него трагедията по някакъв начин безпощадно ни изправя към факта на нашата крайност като живи същества.

ИНТЕРВЮ НА ГАНИЕЛА АНГЕЛОВА

- Защо се спряхте точно на тази пиеса на руски драматург - „Нощна пеперуда”, какво ви провокира в тази пиеса?

- В последните години се интересувам от драматургия, която успешно съчетава някакви абсолютни предпоставки и обстоятелства с реалистична среда. Когато се получи този микс между абсурдни събития и реалистична драматургия, се получават много интересни произведения, особено ако драматургът е достатъчно талантлив.

- Колко дълго време обмисляхте да поставите този текст и защо точно премиерата е на 8 март?

- Защото имахме щастливо стечение на обстоятелствата 8 март да е близко до датата, когато трябва да е премиерата. При тези обстоятелства решихме да обозначим премиерата, защото това, което се случва в пиесата, е превръщение на метаморфоза – един войник от руската армия се превръща в момиче и се събужда момиче. Но това превръщение е абсурдно, не става дума за операция или транссексуален преход, който е направен по хормонален път, а става дума за едно абсурдно събитие, в което всичките се оказват поставени в една странна ситуация, с която трябва да се справят, а никой не знае как. Следват дългите опити този войник да бъде върнат в първоначалния си образ, което не се увенчава с успех. Затова ми се стори, че 8 март е хубав акцент.

- Какво произтича от това превъплъщение, как променя живота на всички, които са в този гарнизон?

- Обикновено добрата абсурдистка драматургия, тази, която има силно изявен комичен пласт, но и силно изявен трагичен пласт, т.е. тази, която си дава сметка за екзистенциалните измерения на характера и на персонажите, винаги използва такъв тип събития, за да разкрие нещо за живота и за хората, което не може да се разкрие при обикновени обстоятелства. В дадения случай в поделението се оказва едно момиче, което запалва полковника, шефа на поделението, по това, по което тя самата се увлича – по театъра, и той започва да репетира с нея. При това той все не иска да признае, че има работа с момиче.

- А защо се влюбва в нея, след като вътре в себе си се бори?

- Защото е мъж на място, защото очевидностите започват да го карат да вижда нещо друго. Нещо повече. Тази пиеса не е само за това превръщение, то е само повод. Това е пиеса за изкуството. Тя ползва тази предпоставка, за да разсъждава много обстойно за това, защо ние играем, за основите на театралното изкуство и изкуството на превръщението, на играта. Самите персонажи си задават въпроса – защо играем, но осъзнават, че това остава една от основните човешки необходимости.

- Кой побеждава в тази борба между изкуството и въоръжените сили?

- В края на краищата идва един момент на отрезвяване, в който животът налага своята баналност, и я налага по най-баналния начин и, разбира се, тъкмо затова е много жалко, защото в моменти, в които си даваме равносметка какво се случва в нашия живот, забелязваме, че сме били роби на най-баналното, на това, което ни движи механично от ден към следващ ден, роби на собствения си навик и сме давали много малко воля на това, което всъщност сме и това, което искаме да бъдем.

- Тъжен ли е краят в този ред на мисли?

- Да, много. Или поне би ми се искало да бъде много тъжен и се старая да постигна такова нещо. И това е не поради любов към сантиментализма, напротив, аз го ненавиждам. Като се стремя някъде да направя нещо чувствено в театъра, то винаги за мен трябва да има измерението на трагедията, тъй като трагедията по някакъв начин безпощадно ни изправя към факта на нашата крайност като живи същества.

- А какъв е балансът между комедията и трагедията в спектакъла?

- Най-добрите абсурдисти и неоабсурдисти, с които се занимавам в последните години, успяват да постигнат много добър баланс, центърът, т.е. произведенията им са изключително трагични и изключително комични едновременно. Надявам се това произведение да бъде изведено в тази посока, то има всичките предпоставки за това. То има изключително комичен на места диалог, което не ни изважда от сериозната ситуация. В никакъв случай не целим пряка ситуационна комедия, по-скоро обратното, абсурдният хумор възниква на база, в която парадоксът се възприема съвършено реалистично и като нещо, което не гледаме в кавички, а гледаме наистина.

- Променихте ли нещо в текста?

- Не, общо взето се стремим да се придържаме към текста. Има някакви съвсем малки корекции по необходимост в дадена сцена.

- Кое внася ред в околния свят към днешна дата?

- Цялата човешка цивилизация, нейната мисия и общо взето основна цел в наличния свят на фактите е през цялото време да установява ред в него. Човешката цивилизация през цялото време се бори с природното влияние на нещата, за да може да го устрои по някакъв начин неестествено, а именно по-добре за човека, защото естественият свят е страшен и човекът не може да го обитава. Човекът си създава изкуствено подредени светове, които да обитава. И ние това наричаме цивилизация. Това пък довежда до загубването на някои инстинкти.

- Скоро ще имате рожден ден. Човек на такъв ден си прави равносметка. Ще си направите ли такава равносметка?

- Аз съм такъв тип човек, който не чака много да идват поводи да си прави равносметка. Аз съм силно рефлективен и постоянно си я правя, тя се усилва в определен случай, като в този. А и възрастта е такава, че по някакъв начин допълнително натоварва с отговорност как се приема вече средната възраст, по какъв начин човек е отговорен към нея, но тази равносметка в моя случай тече постоянно.

- Как се промени режисьорът Явор Гърдев от 1994 г. насам?

- Много се промени. Имаме чувството, че нашето минало държим дълго в себе си, но се оказва, че след определени години собственото минало е плод на въображението ни. Като си спомняме нещо, си спомняме повече за нещо, което по-скоро ни се е искало да е, отколкото е било. В това отношение промяната от тогавашния режисьор към сегашния е голяма.