Илюзионистът Астор бе гост на Ганиела Ангелова в предаването „Под лупа” на „ТВ Европа”, където показа някои от своите фокуси и каза пред зрителите, че от ходещите същества като нас, няма някой да е направил чудо. „Нашето граничи с чудото, изглежда, че е така, но в никакъв случай е чудо." Според Астор истинската магия съществува само в болното съзнание на хората.

ИНТЕРВЮ НА ГАНИЕЛА АНГЕЛОВА

 

- Едно от златните правила на маговете е да не разкриват магията, така ли е?

- Да. Никога да не разкриват тайната.

- Вие ми обещахте, че ще ме научите обаче на една магия.

- Имах удоволствието да пътувам в целия свят, на всички езици, когато им разкриеш секрета, реакцията е една и съща – всички отварят устата – аааа.....

- Толкова ли е просто?

- Не, това не е до простото, защото зрителите си го представят по много по-сложен начин. Това древно магично изкуство, между другото, то е най-древното в света – има един папирус от 2900 г. пр.Хр., който казва – в двора на един фараон пристига един странстващ маг и иска да покаже нещо, показва го и тогава фараонът казва – задръжте този човек в двора, да не излиза навън, дайте му всичко, от каквото има нужда, да не види народът, че има някой по-велик от мен.

- Съществува ли истинската магия?

- Истинската магия съществува само в болното съзнание на хората. В свръхспособности защо да не вярвам? – Вярвам в това.

- Вярно ли е, че заради фокуса с махането на главата сте си обръснали косата?

- Вярно е. Аз имах възможността да видя три различни варианта и да измисля мой вариант, който, мисля, че никой не го прави засега?

- Толкова ли е трудно?

- Не, аз дори знам как лети Дейвид Коперфилд и човекът, който му направил този номер.

- Вярно ли е, че сте се срещали?

- Да.

- А той знае ли как си махате главата?

- Дейвид знае как си махам главата, а аз – как той лети. Аз не правя неговия номер и той не прави моя.

- А патентовали ли сте махането на главата?

- Нека да остане в тайна. 1 април е нашият официален празник. 1975 г., когато се основа Българският магичен клуб, тогава взехме решение да бъде на 1 април и всяка година се прави нещо. Тази година дори празникът ще е като двоен – част от нашите колеги отиват в столицата на хумора Габрово, за да направят един хубав магичен спектакъл. Засега, ако не се променят нещата, в магичния театър, близо до хотел "Хемус" в София, който отново работи, там ще бъде този празник. Всякакви хора идват, особено малки деца, то ще бъде и като фестивал – състезание на млади магове...

- Има ли много такива?

 

- Има, аз съм приятно изненадан, че невероятно много дечица се занимават с това и ние затова правим този празник, освен да покажем какво има, не да гледат само мен или още двама, а да гледат всякакви магьосници. Другото, което е, те ще имат възможност да си купят неща. В България имаме няколко фирми, които продават магии.

- А едно време как беше?

- Много сложно.

- Как успявахте да си намерите тези атрибути, които ви помагаха?

- Дори си спомням разказ на стар наш магьосник, който разказва как примерно ни трябва една чаша без дъно. Тази чаша в Америка и в Европа можеше да се закупи свободно. А ние трябва да го изрежем, да го шлайфаме и т.н. Сега е по-лесно за всички деца. Аз не им завиждам, защото, правейки тези неща, ти развиваш много неща в себе си, т.е. те са лишени да проявяват творчество.

- А вярно ли е, че вие, маговете, когато видите свой колега, който прави фокус, веднага разбирате как го прави?

- В повечето случаи – да. Аз от много време съм лишен от удоволствието да се зарадвам на нещо ново. Най-уникалният ми случай беше в Лас Вегас – отидох да гледам великия азиатски маг Шимада, той е японец, с когото се познавах вече от Магичния замък, но не бях го гледал на живо. Гледах го и в същата програма имаше един кукловод – марионетки на конци, жестоко, нямам думи. В един момент, към края на спектакъла обявяват, че има много варианти на левитация – вдигане на човек във въздуха, но сега ще видим най-оригиналния начин. Аз мислено в главата си се усмихнах, защото знаех всички, дори имах една книга – „100 начина на левитация”. В един момент онемявам – не го разбирам как става. А той играе съвсем напред и ако мина малко по-назад – в смисъл на него зад гърба, има вероятност да си обясня някои неща. Аз с риск да ме изхвърлят от залата, тръгнах по стълбите да се качвам нагоре и разбрах как става номерът и следващия път, когато ходих там, водих една моя приятелка и дъщеря ми, специално си платих, за да ме сложат там, на онази маса, а те ми викат – ами това е най-лошата маса – виждате артистите в гърба, а аз им казвам – нищо, нищо, аз тъкмо да гледам. Оттогава не ми се е случвало да видя нещо такова.

Джоко Росич за Астор:

- Отдавна се познаваме и обичаме. Знам, че той ме обича много. Има една емблематична случка, в която участвахме двамата с него. Аз няма да се изморя да я повтарям, защото е емблематична. Снимахме се в един чуждестранен филм, снимахме в Рила, беше почти зимно време, студено, около терена палехме огньове, за да се топлим, и тази чужда продукция беше докарала един невероятен кетеринг с бели покривки. Обаче още в самото начало, понеже не само ние се хранихме там, имаше и статисти, чух с периферно чуване, че някой от тези чужденци каза с пренебрежение – тези български артисти са гладни като вълци. И аз на следващия ден на тръгване на снимки, в автобуса, с който ни караха, аз казвам – момчета, аз днес няма да обядвам с тези хора. Когато дадоха обедна почивка около огъня, който е встрани, стоях аз, стоеше до мен Астор, Ути Бъчваров и други и не сядаме... половин месец ние не ходихме на техните обеди. Имаше някакво сладко усещане за приятелство и за достойнство. И когато ни помоли режисьорът да обядваме с тях, ние отказахме с аргумента, че нашата работа бе да работим, а ние го правихме по-добре от тях. На прощалния коктейл отидохме със своите чаши и с питиета от лоби бара. Накрая те ни помолиха да разрежем прощалната торта и да произнесем прощалните слова и ние го направихме, защото го приехме като извинение.

- А какъв е Астор в живота? Верен приятел ли е?

- Как иначе щях да му бъда приятел, ако не е такъв? Той е разкошняк, много хубав приятел, много добър приятел, почтен човек е! Искам да дойда пак в твоя ресторант, Астор, и да ми направиш един стек с лук, защото по-добре никой не го прави. Не се променяй, стой си такъв, много си готин.

Астор:

- Много се радвам, че той се появи. Нали знаете, че краставите магарета се усещат през девет села.

- Къде се усетихте с него?

- Има хора, с които в първата секунда на срещата вече си близък човек, а има хора с години не мога да намеря общ език. С Джоко наистина сме много близки приятели.

- Вярно ли е, че мърдате предмети с поглед?

- Да, но това не е това, което си мислите. Всичко е нашата магия. Аз, може би съм повреден с тези неща, много трудно бих повярвал на някакво чудо. Според мен от ходещи същества, като нас, няма някой да е направил чудо.

- А силата на мисълта?

- Доближаваме се до чудото. Един мой много добър приятел Митко, който е покойник, казваше – хората имат нужда от чудо и ние им го даваме. Нашето граничи с чудото, изглежда, че е така, но в никакъв случай не е чудо.